0876995565 office@spring-care.com
Диана Маринова е първата българка, официално осиновила дете от Азия.

Диана Маринова е първата българка, официално осиновила дете от Азия.

Диана Маринова е първата българка, официално осиновила дете от Азия.

Откъс от книгата „Осиновени истории“ на Бела Чолакова!

41

  Диана Маринова е първата българка, официално осиновила дете от Азия. От момента, в който взема решението, до прибирането на малката Тин в България минават две години, но Диана не се отказва. Тя вярва в кармата и смело върви по пътя си, който я отвежда чак до джунглата, за да намери там своята дъщеря. Ето какво разказва самата тя.

  (Важно е да отбележим, че когато говорим за отглеждане на дете от Виетнам, първата асоциация на повечето хора е Блага Димитрова. Тя наистина се грижи като майка за Хана, но официално се води неин попечител и никога не я осиновява по документи.)

  Ако имаш дете и по някаква причина си разделен с него, няма ли да направиш всичко възможно да се съберете отново. Ще отидеш, ако трябва, и на другия край на света. Така се чувствах и аз – дълбоко в себе си знаех, че моето дете е там и трябва да го намеря, да го доведа у дома. Вярвам, че в такива моменти се включват по-висши сили, които те водят, и ти не се колебаеш, а знаеш, че ще успееш. Истината е, че за миг не съм си казала: „Трябва на всяка цена да осиновя дете“. Аз имах семейство, имах вече дъщеря. Идеята се зароди по-скоро като желание да дам дом на дете без родители. Като реверанс, като благодарност за всичко онова, което съм получила от Азия – енергия, вдъхновение, любов, чувства… То беше като мисия. Истината е, че емоцията, свързана с Азия, съществува в мен поне десет години преди да се роди идеята за осиновяване. Винаги съм била видимо и невидимо свързана с Източния свят.

  Някои го определят като благородство, като геройство, а истината е, че всичко, което изживяваш като осиновител, като родител, не се вмества в рамките на тези думи. То е огромна вътрешна енергия, висша сила, която те води напред. Моят мотив беше много спонтанен и беше породен от цунамито в Индонезия през 2004 г. Когато видях кадрите от този ужасен катаклизъм, направо настръхнах. Над 280 хиляди жертви, хиляди хора без дом, сираци, останали без родители. Ужасих се от историите за деца върху дъски, в плаващи креватчета, затънали в калта. Просто изведнъж у мен се породи желание да дам дом на едно от тях.

42

  Най-интересното е, че когато аз се изпълних с това желание, тогава бъдещата ми дъщеря Тин се е появила на този свят. А дори и да звучи невероятно за някои, но точно когато тя се е раждала, аз преживях ужасно силна коремна криза. Бяхме в Смолян на разходка, толкова лошо ми стана, че буквално не можех две крачки да направя, изби ме пот, разтреперих се. Веднага ме закараха в спешното, но лекарите не откриха конкретна причина. Сложиха ми обезболяващи и на следващия ден вече нищо ми нямаше. А болката беше ужасна, като родилна.

  Още първите дни на новата година веднага с мъжа ми се свързахме с Индонезийското посолство и отидохме на среща, за да кажем, че имаме желание да осиновим дете от тези, които са останали сираци по време на цунамито. Оказа се обаче, че изискванията са прекалено стриктни и не отговаряме на тях. Преди всичко е задължително да си мюсюлманин, тъй като в Индонезия 80% от населението изповядва тази религия, освен това е нужно да си живял там поне две години без прекъсване. Разбрах, че това е кауза пердута.

  Но когато нещо ти е писано, ти неизменно ще стигнеш до него. Както се казва в една дзен поговорка: „Всички реки се вливат в океана“. Така че рано или късно, плавно и спокойно, или криволичещо и бурно, но всеки неизменно стига дотам, докъдето му е писано да стигне. Един ден случайно се разхождах близо до тогавашния хотел „Орбита“ и гледам във фоайето изложба за Виетнам. Тя дори не беше голяма, но са ми се запечатали черно-бели кадри на деца с пионерски връзки. За мен това беше знак от съдбата. Осъзнах, че моето дете е във Виетнам.

43

  Почнахме да търсим информация и се оказа ужасно сложно. Но вярвам, че когато е писано ти да си проводникът на нещо, някаква кохорта се отключва в теб и ти ставаш като машина, която действа под невидими команди. Първо трябваше да бъдем одобрени за осиновители. Необходими ни бяха над двайсет документа – за образование, за имотно състояние, за финансово състояние, за психично и физично здраве, за какво ли не. Всички тези документи ги събираш, превеждаш на виетнамски, легализираш и подаваш при посланика, за да ги прегледа и завери. Стандартният срок е две години, а аз успях да направя всичко за три месеца. Не знам каква сила ме е водила. С цялата купчина документи вече заминахме за Виетнам и там се сблъскахме с нов проблем в Министерството на правосъдието, откъдето трябва да ти дадат документ, че си одобрен за осиновител. Оказа се, че между България и Виетнам няма спогодба за осиновяване. Аз обаче не бях готова след всичко просто да взема самолета и да си тръгна обратно.

  Попитах дали наистина няма никаква възможност, настоях и заместник-министърът уточни, че единственият вариант е да бъдем вписани като индивидуални осиновители, но му трябваше някакво основание. След няколко дни ни извика и се оказа, че е намерил основание от шейсет и някоя година за българо-виетнамска дружба и това беше нашият късмет. Аз вече си мислех, че до дни буквално ще имам дете. Дадоха ми обаче списък с 83 лицензирани дома, които трябваше да обиколя, да одобря дете и вече конкретно за него поименно да подам отново документи.

44

  Започнахме да обикаляме домовете близо до Ханой и получихме поредния шамар, защото се оказа, че всеки дом е под различна юрисдикция. Единият под френска, вторият под италианска, третият под американска и във всеки от тях децата са с предимство за представители на определената страна. В единия дом попаднахме на деветгодишно момиченце – Нот, чиито родители бяха починали, а чичо й я дал за отглеждане. Много приятно дете, дадоха ни да я изведем, да отидем на обяд с нея. Но чичо й, който все пак беше неин настойник, започна буквално да ни изнудва: „Аз не съм решил категорично дали искам да се разделя с нея. Дайте ми два милиона донги. Дайте ми три милиона донги.“ Ние веднага се отказахме.

  И така в обикаляне минаха два месеца. Решихме да се приберем в България. За щастие наш много близък приятел от Виетнам обеща да продължи да търси от наше име и да ни извика, ако намери подходящо дете. Така в писане и чакане се изтърколи година и половина. Давността на документите вече почти изтичаше. Въпреки това не съм губила надежда, защото знам, че когато нещо е вкарано в твоята карма, трябва да го преживееш и да вървиш към финала.

45

  Помня, че бяхме на гости на много близки приятели в Разлог. И жената ми каза: „Диди, много се проточи с вашето дете, вече година и половина. Знаеш ли, тук има един ходжа Исмаил, който не е истински ходжа, но при него ходят много бездетни жени и той им помага“. Аз си помислих, че моята ситуация не беше точно такава, но реших да отидем да говорим с него. Помня, че чакахме поне два часа, толкова много жени имаше. Накрая, когато дойде нашият ред, влязохме в една малка стаичка. Посрещна ни изключително усмихнат човек и веднага ми каза: „Хайде, откога те чакам да дойдеш да ме питаш за детето отдалече. Ти скоро ще го намериш. И то ще е на годините, на които си го загубила в предишен живот. Веднага ще го разпознаеш. Това дете има важна мисия, мисия за хората. Искам, когато го вземеш, да го доведеш, да му се поклоня, защото то е по-голямо и от теб, и от мен.“ Направо настръхнах.

  Малко след това ми се обади моя приятелка рускиня с бизнес във Виетнам и ми каза, че неин познат губернатор й е пратил снимки от социален дом за възрастни хора, където е имало за отглеждане дете на годинка и нещо. Веднага изхвърчах към офиса й да видя снимките. Погледнах ги за миг и вече знаех, че това е моето дете. Нямах колебания дори за секунда. Тин беше толкова слабичка, подстригвана накриво като с нож, с черни нокти, но тя беше моята дъщеря.

46

  Веднага заминахме, взехме водач, защото домът се намираше в джунглата, близо до китайската граница. Посрещаха ни, сервираха ни чай, започнаха по азиатски да водят бавен и дълъг разговор, а аз бях нетърпелива да си видя детето. Най-накрая го донесе една жена, а то като видя толкова много хора, се разрева… Реве, та се къса. Показаха ни къде я гледат. За нея се грижеше една будистка монахиня, която от няколко години беше в този социален дом. Тин нямаше нито играчки, нито кукли, нито памперси, нито биберони, нищо… спеше на една рогозка, на една възглавница, направена от зашита кърпа, пълна със стари парцали. Монахинята се беше грижила за нея като майка, беше й редила камъчета и цветчета вместо играчки, беше й брала банани и мандарини от джунглата да я дохранва.

  Разказаха ни и историята на Тин. Още новородена била оставена пред дома с бележка: „Много съм малка, моля, погрижете се за мен!“ Кръщават я Тин Ти Фам, което преведено на български означава „любовта има право“, и я поверяват на тази монахиня. Оказа се, че това е обичайна практика във Виетнам, особено в отдалечените райони, когато някоя девойка забременее, да си износи детето и след като го роди, да го остави пред някой дом или някоя пагода в кош или просто увито в пелена. За нещастие заради резките нощни температурни разлики не всички деца оцеляват. Тин бе имала късмет.

47

  Но ни чакаше още много път да извървим, преди да си я вземем у дома. Върнахме се отново в Министерството на правосъдието в Ханой. Подадохме наново документи вече конкретно за нея и се сблъскахме с поредния казус. Оказа се, че е необходимо в продължение на трийсет дни да пускаш всекидневно обява в определено издание, че се търсят родителите на това дете. И ако те в рамките на този месец не се появят и не кажат, че са размислили, едва тогава имаш право да я осиновиш. Изчакахме и този период, подготвихме поредната купчина документи. И когато вече всичко беше готово, най-накрая отидохме в дома с официален документ, че вече ние сме й родителите.

  Монахинята се беше скрила зад една палма, не й позволиха да дойде, но аз я видях, че плачеше. Споменът за нейните очи дълго не ми даваше мира. Връчиха ми Тин, без да ни каже никой какъв му е режимът на това дете, кога спи, кога яде. Тя току-що беше направила две години, беше почнала да проговаря, но на виетнамски и ние нищо не разбирахме. В началото само плачеше, а аз за няколко дни от стрес отслабнах осем килограма. Тя нямаше нито дрехи, нито обувки, нито играчки. Всичко накупихме. Обаче във Виетнам повечето деца не ги возят в колички, а ги носят на ръце. Инструктирах мъжа ми да намери количка отнякъде. След четири часа търсене едва успя да намери, понеже никъде не продаваха. Като сложихме Тин в количката, на нея много й хареса. Само така спеше. Всеки ден минавах между петнайсет и седемнайсет километра да я разхождам. Стояхме още две седмици, за да свикне детето с нас, преди дългия полет.

48

  На няколко пъти мислех, че ще ни арестуват, защото тя неистово плачеше, и всеки трети ни спираше да ни пита къде е майката на това дете и да не би да сме я откраднали. Даже една жена директно се обърна към мъжа ми и го пита: „Вие сигурен ли сте, че сте баща на детето?“ Когато се върнахме в България, нещата потръгнаха. Азиатците имат изключителен ген, те са оцеляващи, свръхкомбинативни, изключително интелигентни, с много гъвкав ум, с висок праг на болка, невероятно силни. Мисля, че в тази стресова за Тин ситуация именно генът й много й помогна. Аз направих всичко възможно да намерим път една към друга. Тя буквално за месеци проговори на български и се справяше с всичко. Дори тръгна на детска градина и е факт, че в трета група тя единствена от всички деца можеше да казва „Аз съм българче“ от край до край.

  Днес, десет години по-късно, мога искрено да кажа, че душите ни са свързани и просто са се търсили. Раждането не е водещото. Понякога нашите деца се раждат далеч от нас и е наша мисияда ги намерим. Ето аз имам и биологично, и осиновено. Голямата ми дъщеря, тя твърди, че нея не съм я гледала така, както гледам Тин, че не съм проявявала толкова много обичта си към нея, колкото я показвам на Тин.

  С ръка на сърцето мога да кажа, дори за секунда не съм си помислила, че съм извършила нещо прекалено благородно. Осиновяването не е проява на благородство, не е някакво велико дело. Категорична съм, че аз чувствам Тин абсолютно като своя, дори понякога забравям, че не съм я родила. Не я приемам като „различна“, като „не моя“…. та тя е моето дете, винаги е била. Тя е моята Тин! Моята Тин Ти Фам – любовта, която има право! 

 

 

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!
error: Content is protected !!